www.glasove.com/ ... Елинофилията: претенции и реалности Гръкоманията: архаизъм и сектантство Гръцкият патриотизъм Славяноезична империя!? Николай Гочев, 30 октомври 2014 Източната Римска империя е била гръкоезична. Въпреки това езикът на администрацията и правото е бил латински поне до първите наследници на Юстиниан – значи около век след изчезването на Западната империя. Иначе европейският югоизток е бил и е останал гръкоезичен – като се започне още от времето на полисната колонизация, VII в. пр. Хр. Но гръцкият е бил език по-скоро на градовете – и то главно на търговските градове. Значи се е говорел повече по крайбрежието. Всички влиятелни полиси от класическата епоха, с изключение на Тива и Спарта, са на море. Ако погледнем пò на изток: още от най-древни времена Кипър е бил населен с гърци. В Африка съществуват Кирена (в днешна Либия) и Навкратис (в делтата на Нил). След победата на македонците във войната с Персия гръцкият език се сдобива с още няколко важни бази; и първа сред тях е египетската Александрия. Но нито при Александровите наследници, нито в епохата на Империята гръцкият не е имал такава тежест на Изток, каквато латинският на Запад. Причината е проста – разлика в размерите. Латиноезичният свят – това е само Европа западно от Адриатическо море, а по суша – от Сердика нататък; и част от африканското крайбрежие. (Относно позицията на нашата столица като сухопътна граница – точно така е. На големия църковен събор от 343 г. тук са присъствали само западни епископи. Източните, повечето от които подкрепяли арианството, или напуснали града, или изобщо не дошли и провели отделен събор в Пловдив. Но за това напрежение между епископата на Изтока и на Запада се е знаело още преди събора и затова срещата е била определена „на границата”. Може би и затова Константин Велики е смятал града – наред с Византион – за подходящ да бъде столица на Римската империя: „He eme Rome Sardike esti…”). От своя страна европейският Изток – гръко-римски и християнски – е огромен. Той включва по-голямата част от Хемуския полуостров, цялото крайбрежие на Черно море, цяла Мала Азия и териториите на юг по Ефрат, а в Африка – целия Египет. И също – земите на север и североизток от Черно море. Ето защо гръцкият език, който се разпространява по крайбрежията, остава само един от многото. Защото сушата е обширна. Древните гърци са развили идеологията за специфичното си „образование” (paideia) през V и IV в. пр. Хр., и то главно в Атина – благодарение на мислители като Перикъл и Изократ. Те просто искали да обосноват лидерството на атиняните сред останалите гърци. По-нататък обаче атинският възглед за това кое е „истинско елинство” бил възприет от всички, които се смятали за гърци; и им е бил приписан и от външни сили – вероятно от Македония и несъмнено от Рим. Към II сл. Хр. вече съществува идеята за гръко-римски свят. Той разчита на римската военна мощ и натрупания от римляните държавноправен опит; а философията, математиката, астрономията и изкуствата – не само поезията и изящните изкуства, но и медицината – се смятат за гръцко изобретение и се развиват от гръкоезичните поданици на Империята. Този свят смята себе си за благоустроен – в сравнение със световете на съседите си. Той има сигурни граници и поради големината си е самодостатъчен. При това той твърди, че е красив – може както да строи красиви сгради, така и да изгражда красиви човешки души. Така той се оказва подобен на „космоса” – природния свят. Както природният свят е благоустроен, самодостатъчен и красив, така е бил, според някогашните идеолози, и гръко-римският. Ако елинофилията е силен интерес и дори пристрастяване към културата на древна Гърция, то във византийския свят тя не съществува. Изключенията са редки и се явяват в последните десетилетия на Византия (Георгиос Гемистос-Плитон, ХV в.). Но на Запад почти винаги е имало интерес към гръцкия свят – и то не точно като християнски, а именно като източен и древен. Както наскоро каза една моя блестяща студентка: „Западът гледал на Византия по същия начин, по който гледал и на ислямските страни – богата, тайнствена, екзотична, препълнена с чудеса и възможности за удоволствия.” През ХII в. един плодовит автор на романи в стихове – Кретиен дьо Троа – пише романа „Клижес”, чийто главен герой е внук на константинополския император. Баща му пристигнал на Запад в двора на крал Артур и там се залюбил с една прекрасна знатна дама; и се оженил за нея. През ХIV в. Бокачо и Чосър поставят действието на някои от новелите си в древна Гърция – или в нещо подобно на нея. През ХV в. гръцкият език вече се преподава в Италия, и във Флоренция се правят първите пълни преводи на Платон и други гръкоезични философи; през ХVI в. интелектуалци като Рабле и Ронсар показват широко и точно познаване на старогръцката словесност. По-нататък старогръцки исторически и литературни сюжети се явяват у Шекспир, Расин... не е нужно да се изброява. В продължение на няколко века елинофилията на Запад е устойчива и достига поетическите си върхове в началото на ХIX в. – „Фауст” на Гьоте, „Чайлд Харолд” на Байрон. Самият Байрон става участник в гръцкото въстание и загива в Месолонги като боец за освобождението на Гърция. Но неговата съдба е изключителна – повечето елинофили са останали далеч от тези места. Западната елинофилия е първо ренесансова, а после романтическа. Това са интелектуалци, които гледат на Гърция като на място, където небесната Платонова „красота” е слязла на земята, въплътила се е в поезия, скулптура, архитектура; в човешки души и държави; създала е велика история и героични биографии. Тя – тази елинофилия – е умозрителна. Това са трупани в продължение на векове представи на хора, които никога не са посещавали тези земи, нито са разговаряли с обикновени гърци; сбор от мечтания на учени и поети, които сигурно са желали да пътешестват нататък, но не са имали възможност. Ако бяха пътешествали и останали известно време по местата, за които пишат, те сигурно щяха да са по-малко възторжени. И все пак през ХIХ в. някои мъже с такова умонастроение отишли там и извършили подвизи, включително и археологически – като Шлиман. В православните страни, като изключим нова Гърция, елинофилия в този смисъл няма. И да се яви някъде, тя може да е само отглас или подражание на западните представи. Тя е светско явление, странно и чуждо за православния Изток. Гръкоманството е секта. То съществува само в православните общества. Трябва да се забележи, че гърците не са по-предразположени към гръкоманство, отколкото българите, румънците или други народи от православния свят. То няма нищо общо с естествения и разумен гръцки патриотизъм. То се явява сред хора, които смятат себе си за „чисто православни”; и поради това развиват у себе си подозрителност, надменност и враждебност към всички, които не са „чисти” по техния начин. Аз не мога въз основа на личен опит да кажа какво е отношението на гръкоманите към обикновените гърци. Предполагам, че не е твърде положително. След малко ще дам и един пример в подкрепа на това предположение. Но знам какво е отношението им към българите. То е чувство на фанатична омраза. Ето с няколко думи в какво се състои особената историческа роля на българския народ и държава – от моя гледна точка и във връзка с темата. Аспаруховите българи са завоеватели на Хемуския полуостров, подобни на галите от III в. пр. Хр., готите от ІІІ–IV в. сл. Хр. и Светославовите руснаци от Х в. Галите и готите се претопили; руснаците се завърнали на север; а българите основали държава на територията на източната Римска империя. В това се състои техният изумителен военен и държавнически подвиг и незабравима историческа вина – в нечии очи. Ако те бяха останали за по-дълго езичници, ако после бяха приели католицизма като хърватите, юдейството като хазарите или – по стечение на обстоятелствата – исляма, то общуването им с Константинопол би било много по-опростено. Те биха били „чужди” и поради това отношенията с тях биха били строени по-прагматично. Би било по-лесно да се постигне договаряне в една или друга ситуация. Защото „чуждият” не ни е противник по този начин, по който ни е противник „своят”. Но българите при управлението на царете Борис, Симеон и Петър правят друго – те създават държава двойник на Византийската империя. Тя е централизирана монархия, има своя православна Църква и при това – което е най-скандално за гръкоманите – тази църква е автокефална, по същество равна на Константинополската. Тя й отстъпва – каквото е положението и днес – единствено по чест. Тази независимост е подкрепена от създаването на писмен, богослужебен български език. Това е език, говорен от южните славяни, поданици на българската държава. При това в догматическо, а и в литургийно отношение българската Църква винаги върви по пътя на Константинопол. Българите признават решенията на всички Вселенски събори и съобразяват своето богослужение с константинополския образец. Това твърдо съобразяване с Църквата майка е ясно засвидетелствано, примерно, през ХIV в. от дейността на св. патриарх Евтимий и св. Теодосий Търновски – духовници, действали в лично сътрудничество с тогавашните цариградски патриарси. Всичко това означава, че от IX в. нататък Константинопол винаги е имал готов заместник в лицето на България – независимо от името на столицата й. Поради това истинският конкурент на Византия и Цариградската църква през вековете не са били нито арабите, нито римокатолиците, нито турците, нито – в по-нови времена – протестантите, а точно българите. Ето един мой неотдавнашен диалог с един гръкоман (българоезичен).
Аз имам немалко впечатления от Гърция – струва ми се, че никога не съм се откъсвал от живота в тази страна. Познавам и интелигенти, и други; и знам, че там, както навсякъде, има всякакви хора. За гърка, като и за всеки човек – особено ако е мъж – е добре да бъде патриот. Но е необходимо също така патриотизмът му бъде основан на един общочовешки светоглед; защото иначе ще започне да възприема страната си като остров в безкраен океан, като някакво странно изключение от всичко. Ако обаче имаме идея за човечество – и то не самотно, а сътворено и обгрижвано човечество – тогава в душата ни полека-лека настъпва мир и ние започваме да гледаме на всички хора приятелски, без при това да забравяме, че между нас има и някои разлики. И не мислим, че мястото, което обитаваме, е съвършено прекрасно или, напротив, напълно безобразно. Както виждате, аз не изповядвам някакъв нацизъм, а просто мисля как човек да се помири с онези, които живеят покрай него и на които той често приписва всякакви пороци или, обратно, съвършенства – и то вкупом, без да прави разлики. Това нереалистично отношение към близките и изобщо към хората създава тревога и безредие в душата му. Срещу тази вредна склонност се боря, а не срещу конкретни лица или общности. И тъй, какво е положението, в което се намират гърците от около 200 години насам? Те трябва да изберат най-напред между 1) мечтата за една православна гръкоезична монархия със столица Константинопол, Егейско море като вътрешно и перспектива за по-нататъшно разширяване или 2) да се съгласят, че се нуждаят от своя държава, но без да мислят, че благосъстоянието, щастието и смисълът на живота им зависят от размерите на територията на държавата, на която са граждани. Подобно на нас, и дори още повече, гърците са пострадали, осъществявайки мечтата да доведат държавата си до „естествените й размери”. Както ние понякога намираме, че естествено за България да бъде на три морета, така и на тях се случва да мислят, че е естествено да присъединят половината Мала Азия, Кипър и Хемуския полуостров поне до планината, на която е наречен. Но тези две намерения – тяхното и нашето – не могат да бъдат изпълнени едновременно. А освен това има и други заинтересовани... Какво трябва да избягва гръцкият патриот? Първо, елинофилията му е излишна. Тя е част от един светоглед, според който хората и народите се делят на „културни” и „некултурни”; в такъв свят се водят безкрайни спорове кой повече е допринесъл за „цивилизацията”, „реда” и „красотата”. Така се стига до убеждението, че и самата природа е нещо грубо и нечисто, което трябва непрестанно да бъде усъвършенствано. Усъвършенстванията засягат човешкото тяло (то е нещо природно) и бързо идват идеите за телесна красота „на всяка цена”, за евгеника и полу-безсмъртие чрез медицина и технологии, и най-сетне, за свръхкултурен човек, който вечно ще господства над стадото, състоящо се от „селяни”, или просто посредствени хора (Untermenschen). От друга страна, съществува атеистичен (или „агностичен”) национализъм. Той се основава на вярата в „щастливата звезда” или „историческата роля” на точно този народ. Събират се всякакви доказуеми и предполагаеми факти от историята му, за да се покаже, че той е „различен” – че е „от друг род” в сравнение с всички останали, взети заедно. Стига се до идеята за особената му „природна сила”, която, именно като сила, му дава право да владее над другите народи. В този случай за цивилизационни успехи може и да не се говори; във всеки случай те не са ценни сами по себе си, а само свидетелстват за тази „сила”. Реториката, която подкрепя такъв светоглед, си служи със съответстващи символи – образи от природния свят. Това с животни, планини и реки, земя, огън и т.н. Говори се за „свещеност” на „тази земя”, търсят се пророчества, усилва се интересът към окултизма. Тези неща се случваха в България във времето на късния социализъм, когато фаталистката и глобалистка идея за победата на комунизма започва да се смесва с този съмнителен национализъм и дори да му отстъпва. Но тях ги има и в Гърция, също и днес – известно е. Особено вредна обаче е злоупотребата с религията, защото abusus optimi pessimus (най-лошо е да злоупотребяваш с най-доброто). Християнството е вселенска вяра, то е обърнато към всички хора и същевременно към всички народи (Матей, 28:19). Не може следователно някои езици да се смятат за безусловно по-ценни от други, макар и на тях по-рано да са написани важни книги. Това положение е било защитено от св. св. Кирил и Методий, то е в основата на тяхната мисия. Добре е да има консерватизъм в богослужението, но не бива да се разделяме заради подробности, защото „човек не се спасява чрез изпълнение на Закона”. Църквата трябва да е единна, но същевременно и съборна, следователно автокефалията на една Църква, която не се отказва от общение с останалите, не е беда за православието; и не бива да се приписват изобретени ad hoc ереси, за да се доказва, че точно този народ не може да има своя православна Църква. Когато обаче някъде се случи да се твърди, че православното богослужение трябва да е непременно на гръцки, макар и родният език на миряните и духовниците да е друг; ако се каже, че е недопустимо или духовно вредно точно тази Църква да е независима от Цариградската патриаршия; и ако всички, които не са съгласни с тези твърдения, бъдат обвинени в разкол, ерес или просто назовани с обидни думи – значи там някой е изпаднал в гръкомания. Гръкоманите отделят както себе си като „най-чисто православни”, така и народа, против който са насочени укорите им, като опасен, неразумен, изобщо „по-лош”; и по този начин стават сектанти. Те смятат, че защитават религията. Поради това сектата, която създават, е религиозна. Няма съмнение, че всеки разумен гръцки патриот би трябвало да е противник на гръкоманията; и също, че точно поради това той би бил укоряван и ненавиждан от гръкоманите. Смея да кажа, че днес – и не отскоро – мнозинството от интелигентите в България се отнася пренебрежително или направо негативно към своята родина. И тъй като те имат достъп до медиите и често работят в образованието, тяхното мнение на тази тема лесно се разпространява. Това се случва и в други страни. Ако някой се съмнява, нека погледне „Бесове” и „Братя Карамазови”; или пък „Алексис Зорбас”. Аз не съм почитател на Казандзакис, но представеният там образ на гърка, мразещ всичко гръцко, е ясен и сигурно е взет от личния опит на писателя. Но да оставя сравненията. Каква е причината за отстъпничеството сега и у нас? Както и друг път ми се случвало да казвам, днешният евро-американски свят е устроен така, че за много хора се оказва непрестижно, а и материално неизгодно да имат някое определено гражданство или произход. Някой ще каже: „Е, добре, но защо да се сърдим, че не сме най-богати на света? Винаги около нас ще има и хора с по-големи доходи. Освен това „престижността” е въпрос единствено на гледна точка. Какво от това, че някой се отнася негативно към произхода и гражданството ми? Аз пък ще се отнасям позитивно”. На пръв поглед нищо не пречи човек да се отнася положително към своя народ и държава, пък макар и да смята, че тук-там нещо може да се подобри. Но за това е необходимо човек да вижда смисъл в съществуването на този народ и държава. Нали много народи и държави, при това огромни и силни, са се появили и изчезнали. Защо е нужно точно този да просъществува? Въпросът е сериозен и трябва да имаме отговор. И той е такъв: Смисълът от съществуването на някаква общност е нейната мисия. Тя трябва да прави нещо полезно, тоест добро. Сега, ако заговорим на тази тема с някой българоезичен интелигент, е много вероятно да чуем, че българският народ и държава нищо полезно и добро не вършат, нито пък някога са вършили. И не е известно защо съществуват. Стечение на обстоятелствата. Тъй като културата... и прочее. Има обаче едно малцинство, което не би трябвало да отговори така – и това са онези, които са свързани с Православната църква. Те биха могли да кажат, че народът и държавата на България имат мисия, при това крайно важна – а именно, да съхраняват Църквата, която, в единство и общение с други като нея, е пазител на най-доброто, което човечеството някога е имало. Така може да се отговори, без да се преминава към богословстване. Но някои българоезични православни християни казват друго. Според тях тя самата – автокефалната Българска православна църква – не би трябвало да съществува. Нейното съществуване е не просто ненужно – то е вредно, и то именно за православието. Оттук следва, че и народът и държавата, които съхраняват тази Църква, са не само излишни, но и направо вредни. На някого може да му се стори странно, но такива хора наистина има; аз познавам някои от тях лично. Те могат да бъдат срещнати не само сред учещите богословие и православните активисти, но и сред самото духовенство. Те не винаги се изразяват точно така, но позицията им е тази. Ще добавя нещо, за което читателят и сам би се досетил – те са яростни русофоби. Как може да се случи това? „Светските” интелигенти не харесват своята страна заради „непрестижността” й; а това, че тя съществува заради Църквата си, те обикновено и не подозират. Другите пък разбират, че страната съществува заради и благодарение на Църквата, но точно това ги възмущава. Те не съдят за ценността на обществата според „културата” им, а по-скоро – според религиозната им „чистота”. За тях Българската църква е религиозно „нечиста”. Те именно са гръкоманите, за които говоря. В заключение и покрай това – безрелигиозният национализъм е неоснователен. Няма никакъв смисъл да ценим някое място просто защото сме се родили там. Това впрочем значи да се покланяме на самите себе си. Това „място”, за което мислим, и което наричаме „родина”, не е територия – то винаги е общество. Поради това то може да се мести – може да съществува и на други територии. Ние го ценим не заради големината, силата или защото си е „наше”, а заради мисията му. Но тази мисия трябва да има отношение към най-висшето, което човек е способен да си представи. Ситуацията, която описах, се отнася до началата на светогледа. Едно от тези начала е историческото съзнание – а именно убеждението на човека, че принадлежи към някоя историческа общност; и оценката му за тази принадлежност. Това съзнание и тази оценка влияят много върху т.нар. „цивилизационен избор”; а той – върху конкретната всекидневна политика, която интересува всички. Гръкоманството е, общо погледнато, антиславянско настроение вътре в православния свят, което е породило и своя секта. То цени спомена за Византия и се надява на хегемония след православните – поне що се отнася до църковните въпроси. Това настроение е насочено преди всичко срещу България. Не са ли българите единственият народ, който е бил обвинен за това, че има своя национална Църква? Такова обвинение, поне официално, не се изрича нито срещу сърби, нито срещу грузинци, нито срещу румънци, нито, най-сетне, срещу самите гърци, които са свързани с Еладската църква, а не с Цариград. Причината е, че България е държава – исторически конкурент на Константинопол. След падането на Града гръкоезичната империя изчезва и никога не се възстановява, но България се появява отново – политически след руска намеса, но църковно по инициатива на самите българи. Църквата й е отново автокефална и отново славяноезична. Шестстотин години след цар Иван Александър и св. Евтимий Търновски недалеч от Босфора отново стои независима и държавно подкрепена негръкоезична църковна област, чийто предстоятел е патриарх. Но ако беше само това, гръкоманът би могъл да се утеши, че между гръкоезичие и славянство все пак остава нещо като равенство. Империя няма, има само поместни църкви. Византия оцелява символично на трона на Цариградския патриарх. Но и това не е така. Империя съществува и в духовно отношение тя е основана на православието; и от векове сочи себе си като геополитически наследник на Константинопол. Тя е славяноезична, а богослужебният й език е един слабо променен среднобългарски. По размер и влияние в света тя далеч надминава не само Византия от най-добрите й години, но дори и единната Римска империя от времето на Август и Траян. Написах всичко това, защото е добре да се помисли дали родоотстъпничеството и русофобията, които днес са добре приети от медиите и „светската” интелигенция, и ги има, за съжаление, и сред въцърковените вярващи, и дори сред духовенството (така е не само у нас, но и в самата Русия, в Румъния, Гърция, Грузия и т.н.), нямат все пак два източника. Единият е добре познатото наивно „западничество”, старо като Европа и традиционно елинофилско; то се интересува само от светския успех. А другият е гръкоманството, което почива на лъжерелигиозна основа. И „западници”, и гръкомани не се помиряват със съществуването на православната и славяноезична империя. За едните тя е безумие, а за другите – скандал. Обратно към началото |
| Tweet |