|
|
ИЛИ ПО-ТОЧНО ЗА МОРАЛА В ПОЛИТИКАТА, КОЙТО Е ЗАКЛЕЩЕН МЕЖДУ НИХИЛИЗМА И РОМАНТИЗМА, МЕЖДУ ЦИНИЗМА И ДОВЕРЧИВОСТТА - ДВЕ КРАЙНОСТИ НА ОЧАКВАНИЯТА ОТ И ОЦЕНКИТЕ ЗА ПОЛИТИКАТА Доц. МИХАИЛ МИРЧЕВ Социолог и политолог, Агенция АССА-М 04 април 2005, Втора национална конференция по етика на ИФ при БАН "Моралът в българската политика" ДНЕС В БЪЛГАРИЯ ВСИЧКО Е ПОЛИТИКА. Това е обективно детерминирано, закономерно е така "Всичко и политика" - така се казва с патос, когато нещо се критикува в текущата политика. Но така е и по същество - това е обективен процес на обръщане на всичко значимо в обществото в политика. Защо? Защото се прави "Преход", т.е. сменя се общественият модел. И това разбира се не става стихийно, като някакъв естествен граждански процес. А става режисирано и организирано чрез институциите на властта, и на медиите, и на контролираните потоци пари, и под назидателното говорене на западните експерти, и под дисциплиниращата палка на диригентите от международните финансови и политически институции. Още защото има масово обедняване и маргинализиране на населението, вкл. на средните класи и на интелигенцията. А това значи, че политическото участие става основна форма за личен бизнес за много и масови социални прослойки. Това е неизбежно в една "икономика на сапунения мехур", в каквато бе превърната българската икономика. Правенето на политическа кариера, закачането за печеливша партия, влизането в номенклатурите й означава гаранция и защита при професионална кариера, при личен бизнес, при съхраняване на позиция. В структурен стратификационен план тук е важно да отбележа, че при нашите условия огромната част от средната класа (вкл. интелигенцията) директно се политизира. Слоевете и групите на средната класа по неволя стават политическа номенклатура на една или друга партия - и като личен статус, и като мобилност, и като средства за оцеляване. А свръхполитизацията на средната класа означава и свръхполитизация на цялата социална структура по вертикала в социалната йерархия. И още защото за да се направи "Прехода" трябва да се промени общественото съзнание - да се сменят стереотипите на идеологическите представи и оценки, да се изградят нови рефлекси на общественото мнение. А това става чрез активно имплантиране на "демократични идеологеми" и на глобалистки ценности от "новия световен ред". Освен това общественото съзнание - поне на активните и на младите поколения - трябва да бъде променено в извънредно кратки срокове, което не може да се осъществи без стройно и целенасочено действаща идеологическа машина за промиване на психика, социални представи и политическо мислене. И накрая, защото България вече има роля на периферия в западния и в частност в европейския свят. Ускорено протече процес на колонизиране в съвременните "демократично-финансови-монополистични" форми. България преди 16 години се откъсна от прегръдката на "големия брат-братушка", но бе прихваната под мантията на "the Big Brother". Наистина вече второ десетилетие у нас всичко е политика. А политика това значи целесъобразност. При това важно е кой дефинира целта? В името на какво я дефинира точно такава, какво е реалното й предназначение? Тази цел предполага ли моралност на средствата или обратно - неморалните средства са удачните средства, дори предполага разрушаване на обществената моралност като предпоставка за да бъде реализирана целта? В България вече 16 години нещата във властта се правят за да се постигне целта на "Прехода". От гледна точка на морала в политиката официално упорито се твърди, че ЦЕЛТА на Прехода е свръхморална: (1) да се отстранят "тоталитарните" комунисти и живковисти от власт; (2) да се приобщим към прогреса на западната цивилизация; (3) да се даде свобода на обикновените хора, на интелигенцията, на младежта и младостта, на предприемчивостта и творчеството. Може и така да е (въпреки, че има аргументи и за обратната теза), но веднага възниква въпрос поне за прилаганите средства. Та нали историята ни учи, колко често се е тръгвало от "свобода, братство, равенство", а се е стигало до жестока зависимост, алчна враждебност, кастова експлоатация. Или се е тръгвало от "свобода, справедливост, солидарност", а се е стигало до нова догматичност, отказване на правото за достоен живот и перспектива, бездушие към ближния. През нашия Преход се тръгна от "освобождаване", а се стигна до тежко пропадане във феодална зависимост на малцинствата, на хората от малките селища, на професионалистите в монополизираните гилдии, до запушване на цивилизованата перспектива за много от професиите и за огромна част от младежта. Тръгна се от "повишаване на стандарта и просторите на живота", а се стигна до угнетяваща и деформираща бедност - не само за голяма част от населението, но за поне половината от средната класа, за масовата интелигенция, за значителна част от територията на страната. Тръгна се от "идването на цивилизацията", а голяма част от хората попаднаха в блатото на примитивизма и опростачването, на деинтелектуализацията и обезкултуряването. Субективно Преходът тръгна в така прокламираните посоки, а обективно се стигна до описаните масови бедствия. Статистиката в това отношение е безмилостно ясно и показателна. Разходките по страната, по кварталите на София също. Е, при наличието на такива масови граждански реалности не може да ни учудва фактът на отчужденост и недоверие към политиката и политиците днес в България. Наистина е натрупано огромно гражданско недоверие към нея. Това недоверие има знака на възмущението спрямо и от политиците - като събирателен образ. Преди всичко, че те използват властта за корупционни облаги и лична злоупотреба, а "не за благото на народа". Че са безотговорни към своите подлъгани избиратели, не защитават националния български интерес, а слушат някакви анонимни външни господари, техни лични благодетели. Че се отделят в нова "демократична" каста на партокрацията, и стават бездушно високомерни към трудния живот на "обикновените хора". Всъщност това са, такива са основните компоненти на масовия образ сред обществеността за неморалността сред политиците и политиката днес в България. МОРАЛЪТ И АМОРАЛНОСТТА СЪЩО СТАВАТ ПОЛИТИКА, когато всичко е политика Днес в България продължава икономическата криза, въпреки галещите ухото правителствени данни за макроикономическа стабилност и за ръст на БВП. Проблемът е, че всичко това не идва от "реалната" икономика, т.е. от индустрията и земеделието, от високата им технологичност - за да бъдат конкуретноспособни, от висококвалифициран и производителетен труд - за да бъде той "сравнително стопанско предимство". Реалната икономическа криза резултира в замразените масови изключително ниски трудови възнаграждения, пенсии и социални плащания. Резултира в свиване и редуциране на структурата на образователната ни система - практическо зануляване на технико-техноло-гичните професии и специалности, поради което в България вече почти не се възпроизвеждат тези професии и високо квалифициран ресурс. Резултира и в продължаваща масова икономическа емиграция - преди всичко сред младите поколения, предприемчивите хора, сред високо образованите и квалифицирани слоеве. Има изражение на рязко и болезнено поляризиране на териториалната структура на страната - концентрирала богатство и жизненост София, наред с още няколко големи градове и перспективно развиващи се райони, срещу ... останалата огромна територия, която бързо деградира по всичките си елементи на социологическата структура на обществото - стопански и духовно, управленски и комуникационно, стила на живот и катастрофално възпроизводство на населението, трансформиране на етническата структура, примитивизиране на живота, тежки разстройства и проблеми в семейно-брачната и интимно-сексуалната сфера на живота. Наред с тази продължаваща икономическа деградация на страната, която под своя политически патронаж продължава неотстъпно вече 16 години, стават съответните трансформации и в обществения морал. "Отгоре" в публичния морал на политици и държавни и общински администратори стана едно постъпателно слизане надолу по стълбата на масовата и полуузаконената корупция, както и на цинизма при злоупотребата с политическа и длъжностна позиция, и като закономерно следствие - сливане на политическата олигархия с корпоративни структури, вкл. от сферата на сивата и черната икономика. Това не просто бе признато, а бе демонстрирано декларативно пред цялото общество по време на предизборната кампания за 40-то НС (Ахмед Доган пред БТВ, 23 юни 2005). Вследствие на това признание пози политик получи публично възхищение от водещите интервюто, а неговата партия след два дни пожъна небивал изборен успех. Всъщност какво стана тогава? Стана оповестяване на принципа на неморалността и цинизма в политиката. И ако срещу този принцип не се противопостави обратния принцип на връщането на моралността в политиката, то практически следва възцаряването на цинизма и безочието в българската политика, при упражняването на властта в българската държава. Тук припомням определението на Папа Йоан Павел II, че в съвременният глобалистки свят се възцарява "войнстващ цинизъм", а "от демокрацията остава само един мит, чрез който се прикрива безнравствеността", и още, че "западните демокрации изневериха на демократичността и хуманните ценности". Това е тревога за света, който е лишаван от моралност в лидиращата политика, а това застрашава устоите на самата социалност в обществото. Тук мога да се позова и на Зигмунд Бауман[1] , според когото най-изконният нравствен императив е отговорността за Другия, грижата за Другия, при това в неговата Другост. Тази гражданска отговорност е "първичната сцена на соцалността". Тя е моралният еквивалент на "заедност" в живота.[2] "Отдолу" в обществения морал има натрупано и натрупващо се масово примиряване с видимата корупция и политическия рекет, с циничните демонстрации и безнаказаността, с публичната пошлост и антиморалност. Вече знаенето, че даден политик или политическа сила са корумпирани и злоупотребили с държавата и общественото богатство не е бариера пред техния политически избор. Масата от хората днес вече не се гневят срещу такива факти, само мърморят и махат примиренчески с ръка. Така говорителят на неморалността и беззаконието в политиката (вкл. в правенето на режисирано и насилено гласуване) Доган и ДПС в изборите за 40-то НС получиха максималния си възможен процент. Така "усмихнатото лице на корупцията" Стефан Софиянски успя да влезне в парламента при това с неочаквано добър процент. Така Иван Костов се изправи от блатото на своето низвергване и стана отново водещ политик в дясното пространство. Така Симеон Сакскобургготски, който е уличен в огромна лична злоупотреба при "връщането на имотите си", при концесиите за магистрала "Тракия", изсичането на горите под Мусала и ред други подобни, през 2004 г. възстанови своя рейтинг, а на 25 юни 2005 г. НДСВ получи доста висок процент. Забележете, общо става дума за гласуване на над един милион души (от общо 3,6 млн. гласували). Тези наши демократични съграждани със самия акт на своето лично гласуване фактически са извършили един неморален акт - доколкото са знаели и мислели за своите избраници, че са корумпирани, че са политически злоупотребяващи, че не служат на интересите на своите избиратели, а ги излъгват всеки пореден път. И все пак са гласували за тези хора, вероятно не за първи, а за пореден път. Ето, това е масово обществено примиряване с обществените злоупотреби чрез политиката. Всъщност става дума за действие на неморалността "отгоре", от политиците спрямо своите избиратели, единопосочно с неморалността "отдолу" - отказът на толкова много граждани да имат такава морална претенция към политическите си избраници. И така кръгът се затваря - политиката необезпокоявано се превръща в циничен корпоративизъм, а народът-суверен се срива до мърморещо и озлобено или просто безучастно стадо, или по-точно манипулирана тълпа. Психолозите на тълпите могат да заповядат тук у нас. Биха намерили практическа лаборатория за нови върхове в своите теории или методики за ефективното масово гражданско манипулиране. Нека обобщя. Щом всичко от 16 години в България е Политика на Прехода, то значи и Моралът в Политиката е пряка функция на целесъобразността на Прехода, или по-точно на целите и усилията на онези, които я дефинират. При това целесъобразност и интереси в двете посоки: (1) отгоре-надолу, от управляващите към управляваните. Тук истината е, че дошлата глобална власт няма нужда от някакъв си местен морал ("национален" морал). И затова тя го игнорира и подценява, цензурира и подтиска, трансформира и видоизменя - с естественото високомерие и самомнение на англосаксонския "Биг Брадър". Би било наивно да очакваме друго отношение към нас; (2) насрещни масови интереси отдолу-нагоре, от управляваните към управляващите. Днес въпрос на оцеляване за мнозина е удържането или докопването до висока социална позиция, вкл. политическа. А това значи жестока борба с ближните, срещу изместваните предишни номенклатури, с другите бързащи за богатство, с парвенютата в елитите, с некомпетентните и корумпираните сред властниците. Пепеляшките трябва да станат манекенки и адвокатки, а сервитьорите - банкери и бизнесмени. При това, ако може веднага. Политиката в България днес е превърната в най-бързото средство за просперитет. Така притиснатият от две страни морал в политиката се гърчи и отстъпва мястото си на агресивния интерес - частен или групов. Най-често това обръщане: (1) има лицето на корупция и на властова некомпетентност; (2) има лицето на партийна безпринципност и изневеряване от страна на лидерите; (3) има лицето на демагогия, която преминава границата на лъжата и цинизма. В резултат живеем в 16 години Преход, или иначе казано - 16 години сблъсък между морал и очакванията за морал в политиката срещу целесъобразността в политиката и обществената трансформация. Разбира се, тук нямам предвид декларативна политика - афишираната и обгърнатата в розовите воали на демократичност и хуманност. Имам предвид реалната политика, която сценаристите на Прехода последователно и успешно провеждат в България. В резултат от Прехода реалната политика вече е превърната в игра на една затворена каста - все по-често наричана от медиите и анализаторите "олигархична". Е, точно сега е моментът един от философски подготвените лидери от тази каста да произнесе публично, че "Политика и Морал - това са две несъвместими неща. Това е ОКСИМОРОН[3] в обществените представи и очаквания към политиката и политиците." ПОЛИТИКАТА И МОРАЛЪТ БИЛИ НЕСЪВМЕСТИМИ. Това е удобно твърдение или обществен принцип? Днес има широка чуваемост за такова твърдение и оценка. Чуваемост сред онези, които също бързат да се облагодетелстват от този принцип на аморалната политика. Чуваемост и сред другите, които за пореден път при поредните избори се надяват, че чудото може да стане - да изберат Принц на добродетелта в политиката (според идеите на Макиавели), който смело да бръкне в злото на корупцията и некомпетентността, на егоизма и цинизма в политиката, за да я пречисти и върне към нормалност. Чуваемост и сред останалите, които под усещането си за гражданска безпомощност развиват псевдоморални теории за безсмислието да се гласува, за отказът от всякакво политическо участие. И все пак така ли е - дали наистина политиката и моралността са несъвместими субстанции? Самите политици в състояние ли са да надмогнат моралния инстинкт, който е заложен във всяко нормално живо същество? Обратно, "народните" маси, електоралното множество способно ли е да мисли политиците извън нравствените категории и образи? Съмнявам се и в двете. Имам контрааргументи и срещу двете твърдения. От едната страна, самите политици не могат без морална визия за своите цели, при оправдаването на средствата си, при оценяването на резултатите от властта си: (1) Ако действат лично-егоистично, просто моралният им хоризонт се свива до семейството и близката приятелска група, сред които те стърчат като стожер или сред които те са "обикновения човек" - съпруг и любим, баща и грижовник, довереник и защитник[4]. (2) Ако действат групово-корпоративно, просто моралният им хоризонт е ограден вътре в групата и общността на "своите хора", на кастата, на елитарното превъзходство или на маргиналния реваншизъм. (3) Ако действат класово, или религиозно, или етнически, или национално пристрастно, то те също ограничават моралните си императиви до съответната класа, или етнос, или религиозна група, или нация и народност. И при трите варианта зад бариерата на "своите" са чуждите. Срещу тях действа обратния аморален принцип - хуманността може без личностен проблем и колизия да се подмени от жестокост, състраданието от бездушие, грижовността от арогантност, добротата от злост и дори садизъм. Вътре тези политици са морални, така възприемат себе си, така ги виждат и другите. Навън те са не просто неморални към другите и чуждите, но дори могат да извличат морално удовлетворение от аморалността си към тях. Двойният морален стандарт става повод за гордост и заслуги. От тази гледна точка дилемата не е дали има или няма моралност в политиката и сред политиците. Доколкото те са нормални човешки същества моралност има и не може да няма. Дилемата е в идентификацията на кръга, вътре в който действа моралният принцип, а извън него може да действа обратният принцип на мислене и поведение, на целеполагане и мотивация. Политиците не могат и без морална визия пред публиката - пред поданиците, пред демократичното множество, пред медиите и интелигенцията, пред младите. Това е онази част от популизма и демагогията, които са задължителни и днес, и винаги ще бъдат задължителни за успяващите политици. Макиавели казваше, че Владетелят трябва да управлява с морал, а когато това не е възможно, то той трябва да се представя като морален. По-късно Макс Вебер разработва съвременната философско-социологическа теория за моралната легитимация на всяка власт (господство). В този смисъл споменатият по-горе политик ни обяснява, че моралът и политиката са две несъвместими неща, просто защото от неговата гледна точка ние сме във външното му социално пространство. Пред своите същият този политик говори съвсем обърнати неща - за етно-културните и религиозните им ценности, за взаимната солидарност и сплотеност, за организираността пред "врага", за осигуряване на благоденствие и сигурност за и в тази общност, за солидарност и спазване на традициите. За останалите всичко това може и да не се отнася. В общностен план (ако става дума за "етно-религиозни-национални малцинства") всъщност това е логиката на самосегрегирането в обществото. Това е желание вместо да интегрираш своята общност към обществото, обратно, чрез обособяване да се изземе власт, да се присвоят обществени позиции, блага и възможности и така да се застане над обществото, да се ползва привилегированост с ясното съзнание за вреда на обществото. От друга страна, "народните" маси, електоралното множество не е способно да мисли политиците извън нравствените категории и образи. Когато роптае от тяхната корумпираност и некомпетентност, от тяхната лъжливост и цинична демагогия, от тяхната безотговорност и безнаказаност, всичко това е пряко преживявано, и мислено, и изговаряно като обвинение в неморалност - изразява се разочарование-отчаяние-гняв от поругаването на обществената роля и интерес, от злоупотребата с "доверието на хората" и длъжностните възможности. Когато се застава привидно откъм страната на неморалните политици и се казва, че "всички са маскари, всички крадат, и аз да бях при тях и аз щях да го правя", това е по-скоро самовнушение, че по принуда на обстоятелствата трябва да се изоставят моралните очаквания и принципи, а не фактическо отказване от тях - поне що се отнася до масата от избиратели и политически мислещи граждани. Точно поради този факт всяка политическа предизборна кампания акцентира върху морални ценности и очаквания - дори и явно корумпираните и злоупотребилите го правят. Върху моралността изграждат демагогията и популизма си. Базирайки се върху моралния инстинкт на гражданството развиват онази идеологическа мъгла, която не позволява на простодушните избиратели да се ориентират, подтиква ги да забравят фактите за корупция и злоупотреба, подтиска за момент възмущението им. Само по изключение това морално акцентиране не се прави. На тези парламентарни избори (25 юни 2005) не го направи единствено споменатия по-горе политик. Той избра обратната стратегия - на наглия цинизъм, на демонстрацията на сила и репресивно сплашване, на публичното си демонстриране, че е извън и над закона и моралните норми. В резултат получи голям изборен процент. Но това не бе граждански избор на огромната част от гласувалите за него. То бе плод на съвсем директно насилие - принуда да се гласува с белязани с индивидуални номера или знаци бюлетини, принуда да се разкарват хиляди избиратели в "туристически" рейсове по големите градове, за да гласуват втори и трети път с фалшиви бележки, принуда много граждани, живеещи в съседна страна, да правят екскурзия до България за да гласуват, принуда върху членове на секционни комисии да изопачават фактическото гласуване. Предварителните изследвания ясно показваха, че ако липсва такава принуда и страх, минимум 35% от този електорат нямаше да гласува по този начин. Ако се прибавят и фалшифицираните допълнителни гласове, то общият процент за тази партия щеше да бъде далеч по-свит. Тук пак бих припомнил Макиавели[5], който всъщност заклеймява всеки политически лидер, който превръща цинизма и безочието в емблема на своята политическа цел и мисия. "Хората", управляваните и представляваните, гласуващите и подкрепящите, очакват и не могат да не очакват от своите политически избраници и "принцове" да са носители на добродетели. Но тук става дума за морални добродетели, за отговорност и добронамереност, за честност и некорумпираност. Не става дума за едно от първоначалните значения на думата "добродетел" - еректирал мъжки член, който демонстрира мъжественост. Такива еректални самодемонстрации дори да се правят в постмодерни форми на показни разходки сред патриархалните си избиратели заедно с поредната манекенка-приятелка, нито като спускане от небето с хеликоптер на поляната сред множеството от провинциални бедни избиратели, и други подобни, не могат да изваят образ на добродетелен политик. А като не си такъв ти оставаш чужд и по същество враждебен на своята си електорална маса. Е, тя само ще чака момента на своето освобождаване, за да накаже самозванеца. Продължавайки мисълта на Макиавели, всъщност става дума за смъртоносната за здравето на обществото връзка между низост и власт, с логичните проекции - смъртоносните връзки между липса на качества и постигнат успех, некомпетентност и арогантно самочувствие, прагматизъм и безчестие, корумпираност и позата на народен благодетел. В заключение тук следва ясно да се каже, че когато се твърди, че политиката и моралът са несъвместими, всъщност ни убеждават, че политиката е неморална и не може да бъде друга. Но това фундаментално противоречи на здравия разум, на естествения социален инстинкт у хората. Затова Царят като обеща "връщане на морала в политиката", април 2001, след два месеца изведнъж спечели 2,2 млн. гласа (гласовете за НДСВ, плюс гласовете за две дублиращи фалшиви НДСВ-та). Затова през есента на същата 2001, Петър Стоянов след уличаването му в злоупотреба с властта си на президент (компромат от Богомил Бонев седмица преди гласуването), загуби 10% от потенциалния си електорат и вместо да води на първи тур с 4-5%, той се оказа губещ от Първанов с 3%., а на втори тур моралната му катастрофа бе показана още по-нагледно. Затова сега в началото на кампанията (края на май 2005) рейтингът на "социалната партия" БСП (КБ) се покачи критично до нивото на възможно абсолютно мнозинство, а в края на кампанията пропадна обратно, след като избирателите заподозряха БСП в неморален сговор с "падащите от власт" ДПС и НДСВ. Затова макар и крайни като форма и изказ, но тезите на Коалиция Атака бяха чути от гражданството и само за месец през кампанията процентът им набъбна 4-5 пъти. Във всички тези електорални движения - интензивни движения нагоре и надолу - аз съм склонен да откривам все моралната компонента, и очакване, и претенция, и надежда у масовия избирател. Моралната компонента, която непрекъснато се възпроизвежда, въпреки всички поредни разочарования от страна на политиците. И все пак има опасност. Масовият човек също може да бъде развратен, ако дълго и целенасочен се обработва неговата психика, представи и рефлекси. В този смисъл горната теза за принципната неморалност на политиката е пряка опасност за младите поколения. Нихилистичната аксиома, че щом си политик, значи е нормално да крадеш и злоупотребяваш с обществени очаквания и блага, значи е нормално да мамиш сънародниците си, значи е нормално след това да оставаш ненаказан, всичко това е не просто цинизъм, а е надвиснала опасност - опасност от политическо лумпенизиране на следващите млади поколения, поне на значителна част от тях. Опасността е в заучената неморалност (по подобие и заедно със заучената безпомощност). Тогава, когато тя вече не се проблематизира, а се възприема от масовия гражданин като нещо самоподразбиращо се. Това би било дъното на обществената деградация. Казвам не само политическа, а обществена. Тук можем да си припомним структурно-функционалния модел на Толкът Парсънз за системата на обществото. Според него истинската спойка, и устойчивост, и способност да се абсорбира естествено възникващата конфликтност, и да се удържа посоката на развитието, всичко това в края на краищата и в началото на началата зависи от моралната система в обществото - от единното ядро на ценностната система и социализацията, която е възприета от мнозинството на населението, която е неусетен регулатор в тяхното ежедневие, така че да се "съхраняват образците" на обществено приемливото поведение. Такива общества са сплотени, устойчиви и побеждаващи. Обратните общества са аномични и неустойчиви, обедняващи и губещи. Какво искаме да бъде нашето българско общество? Имаме поредица от възможности да изберем сами. За съжаление вече колко от тези възможности пропиляхме! ДИЛЕМАТА ЗА МОРАЛНОСТ В ПОЛИТИКАТА. Днес е заклещена между нихилизма и романтизма, между агресивния цинизъм и простодушната доверчивост Днес има две крайни граждански гледни точки към политиката, две полярни оценки "на хората" за практиката в политика, и два вида масови очаквания от политиката и политиците. Първата, е на нихилизма - в политиката няма морал (сега), трябва да има, но няма морал. Това е оценка на разочарованието, на безнадеждното разочарование. Тук приляга тиражираната максима "Всички в сегашната българска политиката са маскари". Горчивият опит от 16-годишни разочарования: (1) от цинизма на много сред политиците; (2) от наглостта в демагогията на много от партиите; (3) от корупция на много от дарените с доверие лидери; (4) от слабохарактерността на водещите сили в политиката - всичко това води до безнадеждност в разочарованието и до отпускане в апатия. А апатията води до отказ от гражданското право: (1) да търсиш политическа алтернатива; (2) да избираш по-добрия на поредните избори; (3) дори да мислиш по политическите събития, процеси и перспективи. Втората, е на романтичния фетишизъм - политиката трябва да бъде преди всичко морал (сега и по принцип), политиката трябва и може да бъде морално чиста и извисена. Това е тезата и очакването на упорития идеализъм. Вече посочихме, че той изненадващо устоява пред натрупващите се разочарования и при всяка поредна изборна ситуация търси следващия носител на морал в политиката, на когото да бъде отдадена поредната порция доверие. Това са граждани, които не се отказват от гражданското си право на активни политически съучастници - остават интересуващи се, обсъждащи, пристрастни. Когато фактите говорят за застрашителна и масова неморалност в политиката, тогава за тези хора и избиратели приляга очакването "Да се върне морала в политиката". И те простодушно се подлъгват по следващия месия, който идва и обещава връщане на морал в политиката. Мисля, че и двете тези-оценки-очаквания са НЕверни. Защото са крайни. Нихилистите не отчитат, че морални политици изникват въпреки всичко и в най-мръсната политическа среда. А романтиците просто не проумяват жестоките морални дилеми, които мъчат политиците, вкл. когато заради някаква велика цел (хуманна, национална, на прогреса) те в конкретна ситуация може да извършват нещо жестоко, някаква свръхнеморалност към конкретни хора (бивши съратници, цели родове и семейства, рискови социални слоеве). Тук обръщам особено внимание на факта, че и двете крайности са изключително удобни за манипулиране. А манипулатори винаги се намират, най-често от средите на принципно неморалните в политиката. Те съвсем съзнателно, и организирано, и експертно-професионално правят идеологическа пропаганда и предизборна реклама - за да увеличават масата от хора, която се подхлъзва към тези две крайности. По този начин успешно се решават ситуативни партийно-политически задачи - изборни, разчистване на вътрешни противници, абсурдни коалиции, парадоксални въртележки на Д'Онт. КОЙ КАК МАНИПУЛИРА моралният нихилизъм или романтизъм? Нихилизмът и отчаянието от политиката, съответното запечатване в апатия и пасивност на широки слоеве от избирателите и гражданите, по принцип е изключително удобна за десните сили в "историческата" им борба срещу левицата. ДЕСНИЯТ електорат по-принцип е винаги активен, гласуващ, интересуващ се от институциите на властта. Защото е пряко заинтересован от възможността лично да се попадне в номенклатурите на властта, да се облагодетелства от законодателството, да развива бизнеса си под политически чадър. И затова, колкото и да бъдат морално дискредитирани партиите и политиците, десните пак гласуват, избират друг, но гласуват, скърцат със зъби, но гласуват. Интересът съхранява тяхната активност и лоялност към дясното - дори когато са отчаяни от антиморала на своите политици. В този смисъл десните нямат нужда от морална идеология. Защото имат ясни практически ориентири на успеха - личен, групов, класов. При тях моралът се свива до сферата на семейството и клубната общност. При ЛЕВИТЕ по принцип не е така. При тях моралните очаквания и претенции са много по-силни и доминиращи, по-трудно се съгласяват на компромиси с тях. Моралът придобива макроидеологически очертания на "социална справедлвост". При тях отново виждаме интерес, но той действа в обратна схема - в обществена система, която поставя "левите" в ощетена позиция, те могат да разчитат само на свои морални политици и представители. А морални политици и представители означава, че те няма да се поддадат на изкушенията на властта и корупцията, на злоупотреба с политиката за лична изгода, и ще запазят чувството си за отговорност пред своите избиратели. Ето, пак поради интереса левите няма как да не са по-морално взискателни. А когато са морално разочаровани, това за тях е много по-силно подтискащо и демотивиращо. Това отново се усети на последните избори - чрез преливането в последния момент на част от електората на БСП към Атака, а друга част отказа да гласува, заради "дружеската" прегръдка на арогантния Доган. При такава морална доминанта на левите избиратели, ако голяма маса от тях успешно бъдат изтласкани зад чертата на разочарованието, на отчаянието и апатията, дори към злоба към своите, това директно и болезнена орязва изборния процент и политическа активност на левите, затиска самочувствието им в обществото. В резултат процентите и парламентарните групи на десните стават изкуствено по-големи. В този смисъл стимулирането на разочарование и апатия сред левите избиратели е ефективна методика за подобряване изборния резултат на десните. В частност, внушаваната от медиите теза "Всички в сегашната българска политиката са маскари" поставя мощна бариера именно пред левите и в същото време директно обслужва десните партии. В ситуация на тези избори от тази формула пряко бе заинтересован Царя - Симеон Сакскобургготски и неговото НДСВ. Колкото другите - и десните, и левите - са "маскари", уличени в злоупотреби и корупция, атакувани от прокуратурата, с опасност да бъдат осъдени, заплитани в медиини скандали, толкова неговите абсолютни проценти - в началото на 2004 бяха 5%, в началото на 2005 станаха 10-12%, в началото на кампанията се покачиха на 14-16%. Романтичният фетишизъм на морала в политиката също е удобен обект за манипулиране. Като се подхранва тази максималистична представа и радикална критичност към реалните политици и техните действия всъщност отново се орязват преди всичко сегменти от левия електорат (най-възрастната и носталгична негова кохорта, както и младежката търсеща левицата кохорта). Орязват се и части от морално-идеологизирания електорат на десните. Говоря за "истинските СДС-ари" от началото на Прехода, които тогава са били в плен на демократична еуфория, а сега са тежко разочаровани. Днес по тази линия отново има най-ясен интерес Царят. Колкото повече той успее да отреже от левицата, толкова повече скъсява дистанцията между първата и себе си като втора политическа сила - до нивото на втора сила, която е амбицирана да командва парада в 40-то НС. Отдясно, колкото повече ореже от десния електорат, толкова повече надува собствения си процент, защото десните ще гласуват - ако не за своите, то значи за него (жълтото, което в края на кампанията се обяви за синьо). Царят през 2001 г. дойде, обеща нов морал в политиката, връщане на морал в политиката - и с това спечели над 1,5 млн. допълнителни гласа. За 4 години мандат (2001-2005) той не успя да върне морала в политиката, направи много за обратното. Но сега разчита на амнезията в избирателното тяло - да бъде подминато неговото морално фиаско, и в същото време да бъде акцентирано върху моралната дистанция спрямо десните и спрямо левите. Така той преобръща моралната компонента в избирателната активност отново в своя полза. Не случайно толкова настойчиво иска да бъде отново премиер на страната. Но в тези избори се случи голямата изненада - възникването на Атака, четвъртата й позиция, големият й процент, структурата на електоралното й тяло, което не нито старческо, нито лумпенско, а преобладаващо е средно и високо образовано, рационално мислещо, ангажирано с бизнес и квалифицирани професии, от големите градове и т.н. Може тази Атака действително да се подхлъзне към екстремизма, както я тласкат още от първия момент след оповестяване на резултатите от изборите. Но при всички случаи социалният корен на Атака и нейното изгряване е също морален. Това не може да не се отчете, поне в серозните анализи и прогнози. Изобщо, моралът непрекъснато се пробива път към политиката. Понякога в парадоксални и неефективни форми. Понякога пробива и след това бързо губи своя патос и чистота. Често пъти децата на революцията бързо ги изяждат техните колеги. Още по-често отделните политици не устояват на изкушенията на снобизма и ласкателствата, парите и алчността, на привилегиите и опиянението от чувство за изключителност и безнаказаност. Но все пак, моралът продължава да пробива бариерите и мърсотията, търсейки своите ярки персонификатори. Край [1]Зигмунд Бауман. Постмодерната етика. Изд. ЛиК, С., 2001. [2]Парадоксалност или отново проява на "агресивен цинизъм" е, че логото на ДПС-Доган на тези избори бе именно думата "Заедност"? Не вярвам философски образован човек да може да си помисли, че социална заедност може да съществува без и извън моралната връзка и императиви, т.е. че и в най-прагматичната политика не бива да се търси баланс и някакво равновесие с морала, с чувството за отговорност към другите. [3]оксиморон (от гръцки, немски и руски) - "глупава остроумност"; съчетаване на понятия, които субстанциално и логически се взаимоизключват. [4]От това правило правят изключение само нечовешките хора - индивиди, в чиято онтогенеза не е възникнало каквото и да е социално чувство, социален инстинкт, те нямат усещане и образ за другия и другите като човешки същества. Описание на подобно същество, с препратки към съвременните обществени поражения от него, прочетох наскоро в поразителната книга на Патрик Зюскинд: Парфюмът. Историята на един убиец. Изд. Христо Г. Данов, Пловдив, 1988. [5]Виж Майкъл А. Ледийн. Макиавели за модерното общество. Изд. Класика и стил, С., 2003. |
Обратно към началото |
|
|
|
| Tweet |
